Тайния Холокост на балканите: Зверствата на „Главатаря“ Анте Павелич и усташите в Ясеновац

Тази вечер пак ще се върнем назад във времето в годините на втората световна война. И по-конкретно на балканите. А и точно сега ще ви стане ясно защо сърбите имат повече от основателни исторически причини да не се доверяват на хърватите. Онова, което са изстрадали по време на  Втората световна война, е твърде зловещо и не подлежи на описание стига празни приказки.Хърватският фюрер Анте Павелич и тайният Холокост на усташите

Да започнем с хърватската революционна организацията, наречена Усташа, тя убива и изтезава евреи и сърби по изключително зверски начин под ръководството на своя лидер „Главатаря“ Анте Павелич. Един от най-прочутите лагери в хитлерова Европа – Ясеновац, се намирал именно тук на балканите, в Хърватска.

Това бил най-големият концентрационен лагер в страната. В него са убити около 600 000 души, главно сърби, евреи, цигани и противници на усташкия режим. Условията на живот в лагера били крайно сурови, а отношението на пазачите към затворниците безсърдечно и нечовешко.Резултат с изображение за Анте Павелич

Тук усташите използвали примитивни инструменти, за да убиват жертвите си – ножове, брадви, чукове и други метални сечива. Характерен метод за екзекуция било връзването на двама затворници с гръб един към друг и хвърлянето им в река Сава.

Съдбата на затворниците зависела изцяло от прищявките на Усташите, които имали властта да решават кой да живее и кой да умре.

Франковистът Анте Павелич

Известен още като "Касапина от Балканите", "Главатаря", Антон Павелич и Педро Гонер, той е един от най-профилните военни престъпници в историята.

Известен още като „Касапина от Балканите“, „Главатаря“, Антон Павелич и Педро Гонер, той е един от най-профилните военни престъпници в историята. Бройката на жертвите му се изчислява на от 300 000 до 1 милион души, сред които около 30 000 евреи, 29 000 цигани и между 300 000 и 600 000 сърби.

Той е роден на 14 юли 1889 година в Брадина, разположен на около 35 км. югозападно от Сараево – столицата на Босна и Херцеговина. Павелич посещавал основното училище в Травник в Босна и Херцеговина. След като завършил средното си образование в Йезуитската семинария в град Сен в Хърватия, той постъпил в Университета в Загреб, изучавайки право. След завършването си, Павелич отворил малка адвокатска кантора в Загреб.

Като младеж Павелич се присъединил към Хърватската партия за права – една екстремистка, дясна националистическа политическа групировка, пропагандираща за сепаратизъм в Хърватия.

Когато Партията за права се разцепила през 1908 г., Павелич се преминал към фракцията, предвождана от Йосип Франк. Това движение, често наричано „франковисти“, смятало себе си за „чистата“ Партия за права. Павелич поел поста на временен секретар на 1 май 1919 година.

Той вярвал в „една свободна и независима хърватска държава, обхващаща цялата историческа и етническа територия на хърватския народ“. Той смятал, че сред враговете на хърватското движение за освобождение се крият не други, а Фримасоните, евреите и комунистите.

Бойкот на кралството

Принц-регент Александър Караджорджевич

На 1 декември 1918 година е формирано „Кралството на сърби, хървати и словенци“, което е признато на Парижката мирна конференция през май 1919 г. Кралството обхваща повечето от австрийските словенски земи, Хърватия, Славония, по-голямата част от Далмация, Сърбия, Черна гора, Войводина, Косово, и контролираните от сърбите части на Македония и Босна и Херцеговина. То щяло да бъде управлявано от сръбския принц-регент Александър Караджорджевич (известен още като Александър Обединителя).

Освен за етническото славянско мнозинство, кралството било дом и за германци, албанци, унгарци, румънци, турци, италианци, гърци, словаци, рутени, руснаци, поляци, българи, евреи и цигани. То включвало хора от християнската ортодоксална вяра, римокатолици, мюсюлмани, евреи и протестанти.Резултат с изображение за Анте Павелич

Политическата сцена в кралството отразявала тази смесица от националности и култури, като нито една партия не успявала да грабне мнозинство. Сръбската радикална партия (СРП), предвождана от Никола Пасич, и Хърватската републиканска селска партия (ХРСП), водена от Степан Радич, доминирали в управлението, но изповядвали крайно противоположни възгледи, като сърбите пропагандирали за силно централизиран контрол, а хърватите предпочитали регионалната автономия.

След общите парламентарни избори през 1920 година, когато ХРСП успяла да грабне мнозинството от хърватски места, партията бойкотирала парламента – състояние, което се запазило до 1924 г. Бойкотът позволил на СРП автоматично да поеме властта и да преследва политиката си за централизация.

През 1925 г. ХРСП и СРП стигнали до компромис и сформирали коалиционно правителство. Според условията на съглашението, ХРСП признала монархията, приела конституцията и променила името си на Хърватска селска партия (ХСП). Въпреки това, коалицията не процъфтяла дълго, разпадайки се през 1926 година, след което парламентът се изродил.

Кралска диктатура

През 1927 година Павелич бил избран за градски съветник на Загреб, като представител на фракцията на франковистите от Хърватската партия за права (ХПП). На националните избори хърватският блок, който включвал фракцията на франковистите, спечелил 45 000 гласове в района на Загреб и получил две места в югославския парламент, едно от които отишло при Павелич. Впоследствие той бил избран за президент на ХПП-франковисти.

На 20 юни 1928 година Радич бил прострелян смъртоносно на пода в парламента. Когато той умрял на 28 август, представителите на Хърватия и Босна и Херцеговина напуснали демонстративно парламента, настоявайки за федерална държава и отказвайки да признаят авторитета на краля.

На 6 януари 1929 година, в опит да запази цялостта на федерацията, кралят отхвърлил конституцията и обявил временна „кралска диктатура“. Парламентът се разпуснал, политическите партии били забранени, гражданските права преустановени, местното самоуправление изоставено, а законите се насочили главно срещу подмолната антидържавна дейност, тероризма и пропагандирането на комунизма. Един сърбин бил провъзгласен за премиер, а името на страната било променено официално на Кралство Югославия.

Но скоро станало очевидно, че вместо да заздрави единството в страната, планът на краля създавал още по-голямо разделение. Хърватската опозиция срещу централизираната система на управление на сърбите растяла, а сръбското политическо движение се разпадало на фракции. Лидерите на двете групи, сред които и Павелич, напуснали страната. Той бил осъден задочно на смърт за участието си в антисръбски демонстрации, организирани от български и македонски терористи.

Павелич пристигнал във Виена през февруари 1929 година. Там, той поел ръководството на Хърватското младежко движение – националистическа група, бореща се срещу кралската диктатура. Освен това Павелич установил контакт с Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), чрез чийто лидер получил възможност да се срещне с Бенито Мусолини – фашисткият диктатор на Италия.

Краят на кралската диктатура в Югославия настъпил през 1931 година и се наблюдавали наченките на плаха демокрация, макар политическият пейзаж все още да оставал бурен и противоречив. Недоволството на хърватите нараснало, когато новият лидер на ХСП бил арестуван и хвърлен в затвора за терористична дейност.

Убийството на краля

През 1932 година Павелич приел предложението на Мусолини да се пресели в Италия, където започнал да преустройва Хърватското младежко движение в терористичната групировка, която по-късно става известна като Усташи (от „ustanak“ – въстание).

Осигурени с тренировъчни лагери, защита и финансова подкрепа от Мусолини, и получавайки допълнителна помощ от правителството на Унгария, и по-късно от нацистка Германия, Усташите подхванали кампания от бомбени атентати в Югославия.

В така нареченото „Въстание в Лика“ Усташите предприели въоръжено нахлуване в Югославия. Около дузина усташки оперативни лица тайно пресекли Адриатика в моторни лодки, пътувайки от Италия към град Задар на хърватския бряг, който тогава бил под италианско управление. От Задар те се насочили към планините Велебит. След като атакували един полицейски участък и убили 17 полицаи, те били принудени бързо да се оттеглят, последвани от известен брой местни усташи, които се присъединили към тях по време на сражението.

След този епизод базата на усташките терористични операции се преместила в Унгария.

На 14 октомври 1934 година един усташки агент убива крал Александър по време на посещението му в Марсилия, Франция. При атентата бил ранен и френският външен министър Луи Барту, който умира от загуба на кръв. Двамата били застреляни от българина-активист на ВМРО Владо Черноземски. Атентаторът бил прострелян и убит на място от полицейски ескорт. Смята се, че Павелич е подкупил висшестоящ френски служител, за да се увери, че охраната на краля е отслабена, въпреки че това не бил първият атентат срещу живота на владетеля, предприет от усташите.

Убийството на крал Александър Джорджевич

След атентата управлението се поело от тричленно регентство. Лидерът на ХСП бил освободен от затвора и през 1935 година се провели избори. Избраното правителство смекчило политическия гнет, но не успяло да възстанови пълна демокрация, нито пък да се справи с хърватското сепаратистко движение, което отказало да прави компромиси.

Междувременно, след атентата над краля италианските власти арестували Павелич и други лидери на Усташите, но отказали да ги екстрадират за изпълнение на смъртните им присъди, които те получили задочно във Франция. Те били освободени няколко месеца по-късно.

На 26 август 1939 година, когато станало ясно, че избухването на Втората световна война е неизбежно, югославското правителство подписало споразумение („Sporazum“) с ХСП, предоставяйки ограничена автономия на Хърватия. Шест дни по-късно Германия нахлула в Полша и войната започнала.

Независима хърватска държава

Югославия се опитала да запази неутрална позиция, но непрестанният натиск от страна на Германия я принудил да подпише „Тристранния пакт“, съюзявайки се по този начин със Страните от оста – Германия, Италия и Япония.

На 24 март 1941 година югославското правителство се предало под натиска на Германия, подписвайки протокол за придържане към Тристранния пакт. Два дни по-късно, на 26 май младши офицери от югославските Военновъздушни сили предприели държавен преврат, сваляйки правителството и организирайки вълна от антигермански демонстрации из цял Белград. Германия отговорила на това предизвикателство на 6 април, бомбардирайки столицата в един „блицкриг“, който погубил хиляди (според различните източници, броят на жертвите се изчислява на 12 000 – 17 000). След това Силите на Оста нахлули в страната.

Павелич веднага се възползвал от тази възможност. Той призовал от Италия хърватските войници да се вдигнат на бунт.

„Използвайте оръжията си срещу сръбските войници и офицери“ – казал той. – „Ние се бием рамо до рамо с нашите германски и италиански съюзници“.

Югославската армия била победена от многобройните сили на врага, а правителството се разпръснало.

На 10 април германските войски окупирали Загреб. В същия ден Славко Квартерник – пенсиониран австро-унгарски полковник, който е лидер на Усташите в Хърватия, заместник на Павелич, и командир на въоръжените сили – обявил „Независимата хърватска държава“, която включвала териториите на Хърватия, Босна и Херцеговина и Срем.

Павелич пристигнал в Загреб в 5:00 часа сутринта на 15 април, слагайки край на 12-годишното си изгнание.

До 17 април силите на Оста смазали всякаква югославска съпротива. На 18 април Югославската армия се предала официално. Окупаторите започнали да разпределят плячката си.

Германците признали Хърватската партия за права, окупирали по-голямата част от Сърбия и анексирали съседна Словения. Италия взела южна Словения и повечето от Далмация, съединила Косово с нейната марионетна държава Албания, и окупирала Черна гора. Унгария окупирала част от Войводина и словенските и хърватски гранични райони. България взела Македония и част от южна Сърбия.

По настояване на Мусолини, германците се съгласили да провъзгласят Павелич за Поглавник (Главатар) на Хърватската партия за права. Почти незабавно той обявил, че главната цел на неговото правителство ще бъде „прочистването“ на Хърватия и елиминирането на „чуждите елементи“. Така започнало „етническото прочистване“ на два милиона сърби, евреи и цигани.

Началото на прочистването

Усташките военни части на Павелич се заели с насилствените религиозни обръщания, депортации и убийства, целящи да постигнат една етнически чиста Хърватия. Тяхното кредо гласяло: „убий една трета, прогони втора трета и обърни вярата на останалите“. Сърбите били принудени да носят на ръцете си ленти с буквата П (православен), а евреите – буквата Ж (от „Židov“ – евреин).

Павелич позира с францискански монаси

Усташкият режим бил подкрепян от елементи на хърватската католическа църква, сред които архиепископът на Сараево Иван Сарич. Някои францискански свещеници също се присъединили към движението на Усташите и взели участие в насилието.

Кланетата започнали в сръбското село Гудовач в Босна и Херцеговина на 27 април. Те продължили необезпокоявано до края на войната и отнели живота на десетки хиляди сърби, евреи и цигани. Хиляди други избягали, търсейки относителна сигурност в Сърбия. Православните свещеници също се оказали на мушката, като 131, от всичките 577 духовници, практикуващи в района, били убити. Методите за екзекуция, предпочитани от усташите, включвали намушкване с нож или пребиване до смърт, хвърляне на живи хора от скали, както и разстрел.

Бруталността на усташкото насилие отвратила много висши офицери от окупационните сили. Немският командир на Независимата хърватска държава генерал Едмунд Глайзе фон Хорстенау докладвал в Берлин, че „според достоверни източници от многобройни германски военни и цивилни наблюдатели… Усташите са напълно обезумели“. По-късно той заявил, че „хърватската революция е най-кървавата и ужасна от всички, които съм виждал с очите си в Европа от 1917 година насам.“.

Анте Павелич се среща с Адолф Хитлер

Германският командир на югоизточна Европа нарекъл усташките набези „хърватски поход към унищожението“. Италиански командири започнали да осигуряват защита на цивилните граждани срещу усташите, като някои от тях стигнали дори дотам да пренебрегнат категоричните заповеди за преустановяване на тази практика.

На 6 юни Павелич се срещнал лично с германския диктатор Адолф Хитлер, който се съгласил с неговия план за изселване на сръбското население от Независимата хърватска държава и подмяната му с хървати и словенци от земите, анексирани от германците. Павелич се срещнал с Хитлер отново и през ноември 1942 година.

През септември 1941 година Усташите открили концентрационния лагер в Ясеновац, разположен на границата с Босна и Херцеговина на около 90 км. югоизточно от Загреб. Това бил най-големият от 26-те лагера, създадени на Балканите. Заедно с Усташите, в екзекуциите участвали католическите служители в лагера.

Концентрационните лагери в Независима Хърватия

Следвайки примера на своите покровители: нацистка Германия и другите фашистки режими, Независимата хърватска държава създала своите концентрационни лагери с цел да „прочисти нацията“ от нежелания генофонд. Усташите ги нарекли „събирателни“ или „трудови“ лагери, а тяхното предназначение било масовото и систематично унищожение на сърби, евреи, цигани и „непокорни“ хървати. Така наречените „Секретни служби на Усташите“ и най-вече техният „Трети отдел“ (наричан още „Усташка гвардия“) отговаряли за основаването, организацията и управлението на концентрационните лагери в страната.

Първите лагери в Независима Хърватия са основани в село Слано на остров Паг, в Ядовно в планината Велебит близо до Госпич, и в село Крушица в Босна. Освен Ясеновац, другите по-големи лагери са: Даница в Копривница, Керестинец, Лобоград, Стара Градишка, Лепоглава, Ястербарско и Сисак. В началото не съществувал законен регламент за изпращането на хора в лагерите, както и за размера на техните присъди. Тези въпроси се решавали от емисарите на Павелич, областните префекти, началниците на лагерите и други усташки командири. Тази практика се запазила и по-късно, след създаването на предписания, които никой не си правел труда да спазва.

Първият командир на „Трети отдел“, и съответно на лагерите, е Мийо Бабич с прякор „Джовани“, който бил наследен от Вйекослав Лубурич „Макс“. Следвайки заповедите на Павелич и Квартерник, Лубурич прекарал известно време в Германия като гост на Гестапо в началото на октомври 1941 година, посещавайки няколко германски концентрационни лагери. При завръщането си в Независимата хърватска държава той се заел с реорганизирането на съществуващите лагери и основаването на нови такива по модела на онези в Германия. Той превърнал „Усташката гвардия“ в могъща военна част, която изпълнявала масови екзекуции по негова лична заповед.

Създаването на лагера Ясеновац

Лагерът на смъртта Ясеновац

Усташкият лагер наречен Ясеновац е създаден по модела на лагерите в нацистка Германия на 21 август 1941 година. Той е най-мащабното място за изтезания и екзекуции, което някога е съществувало в Югославия. Страховитият лагер е трети по брой на жертвите си в цяла окупирана Европа в годините на войната (1941-45). Благодарение на своя садизъм и патологични престъпления, усташите успели да надминат „подвизите“ дори своите господари от нацистка Германия.

За разлика от германските лагери, където се провеждал един индустриализиран геноцид, геноцидът в Ясеновац се вършел по начин без документиран аналог в историята на човечеството. Всичко, което е негативно, патологично и престъпно – качества, характеризиращи като цяло усташкото движение – достигнало своя връх в Ясеновац.

Лагерът в Ясеновац се простирал на 210 кв. км., разположен по брега на река Сава от Стара Градишка на изток, до село Крапье на запад, и от Струг на север, до линията между Драксенич и Бистрица на юг.

Лагерът на смъртта в Ясеновац

Изборът на такъв обширен район за този чудовищен по размери лагер бил направен по няколко причини. Една от тях със сигурност е подходящото географско разположение. Намиращата се наблизо железопътна линия Загреб-Белград била от съществена важност за транспортирането на затворниците. Теренът е заобиколен от реките Сава, Уна и Велика Струга, в средата на блатистото Лонско поле, което правело бягството от лагера почти невъзможно. От другата страна на река Сава се намира област Градина, която е трудно достъпна, необитаема и често е наводнявана от реката. Това било идеалното място за укриване на масовите убийства. Друго удобство на района били фабриките в него – цехове за вериги, ковачници, ключари, тухларни, дъскорезници и други работилници, които успешно прикривали истинската цел на смъртоносното съоръжение, представяйки го пред обществеността като трудов лагер.

Лагерната система в Ясеновац

Концентрационният лагер в Ясеновац обхващал система от лагери, разположени край река Сава в блатистото Лонско поле.

На 23 август 1941 година контролираните от Усташите национални вестници съобщили, че край селата Брочице и Крапье са издигнати първите бараки за затворници и че лагерите ще бъдат използвани за отводняване на Лонско поле. В действителност, това било основаването на лагера Ясеновац, или по-точно Лагер ІІ, наречен Брочице-“Версайев“, и Лагер 11 наречен „Крапье“, където били докарани първите затворници – евреи и сърби от усташките лагери в Слано и Ядовно. В началото затворниците наистина работели по изграждането на отводнителни канали, но при неописуемо трудни условия и тормоз. Онези, които не умрели от изтощителната работа и глада, и заровени набързо в изкопания от тях канал, били убити при ликвидирането на лагера. През ноември 1941 година отворил врати Лагер ІІІ „Циглана“ (което означава „тухларна“) и бързо се превърнал в централното събирателно звено за управление на останалите лагери в Независимата хърватска държава. Центърът му лежал под село Ясеновац в индустриалната зона, където наистина имало тухларна, откъдето идва и името му. Три-четвърти от Лагер ІІІ били заобиколени от стена висока от 3 до 5 метра, в която били вградени седем бетонни бункера и няколко охранителни кули. Пред стената лежали три линии от бодлива тел, която на места била електрифицирана. Четвъртата страна на лагера гледала към река Сава. Като неделима част от Лагер ІІІ съществувал специален затвор на Усташките секретни служби, предназначен за избрани затворници.

Децата в лагер Ясеновац

Лагер ІV „Кожара“ (кожарска работилница) е основан в село Ясеновац, а затворниците там работели в кожарския цех при изключително трудни условия. Лагер V – Стара Градишка също принадлежал към организационната лагерна система. В общата територия на лагера Ясеновац се намирали три други специални лагери. В село Уштица, разположено на делтата на реките Уна и Сава, се намирал импровизиран „цигански“ лагер, където се докарвали и убивали предимно роми, а селата Млака и Ябланац били превърнати в събирателни лагери за жени и деца.

Местата за екзекуции в Ясеновац

Системата за масови убийства в Ясеновац вече била в готовност през есента на 1941 година, когато започнали да пристигат огромни количества с човешки товар. Мъжете, жените и децата се карали с влакове, камиони, каруци теглени от коне, или просто тичали под дулото на въоръжените усташи. Местата за масови екзекуции са разпръснати из целия лагер Ясеновац. Повечето от тях се намират на десния бряг на Сава в ямите с негасена вар в Дубички и особено в село Градина. Според проведеното разследване, повече от половината от жертвите са били убити тук. Убийства на затворници се извършвали и в гората край лагера Крапье, както и край лагера „Версайев“ и „Уштица“ по целия ляв бряг на река Сава. Освен това, в самия комплекс на Лагер ІІІ имало крематориум, който всъщност представлявал пещ за тухли; усташите я приспособили, следвайки плановете на Хинко Пицили, така че да могат да горят в нея затворници. Другите места, на които били измъчвани и убивани затворници са наречени „Ланчара“, „Тунел“, „Граник“, „Звонара“, „Сабласно езеро“ и т.н.

В лагера в Стара Градишка мъченията и убийствата се извършвали в мазетата на старата австрийска крепост, в кулата на крепостта и по бреговете на Сава.

За степента на развитие на системата за убийства свидетелства един меморандум на Главния щаб от 27 април 1942 година, адресиран до всички усташки части и институции, който гласи „събирателният и трудов лагер в Ясеновац може да приема неограничен брой затворници“.

Методи за масово изтребване на хора в Ясеновац

Някои от уредите използвани за екзекуции от Усташите

От лятото на 1941 година до пролетта на 1945 г. смъртта в Ясеновац приемала многобройни форми. Затворниците и всички онези, които се озовавали в лагера, били убивани с брадви, тояги и чукове; били застрелвани, или провесвани от дървета и стълбове. Гърлата им били прерязвани от усташите със специални ножове. Някои от тях били изгаряни живи в пещите, сварявани в котел или удавяни в река Сава.

Използвали се най-разнообразни методи за мъчения: изтръгване на пръсти и нокти с метални инструменти, изваждане на очи със специално измислени куки, ослепяване с игли, рязане на плът и посоляване на раните. Хората били одирани, носовете, ушите и езиците им били отрязвани с клещи, а в сърцата им били забивани шила. Дъщери били изнасилвани пред майките си, синове били изтезавани пред бащите си. С две думи, в концентрационните лагери в Ясеновац и Стара Градишка усташите успели да надминат и най-болните фантазии на нечий извратен ум.

Хората в Ясеновац вече не били човешки същества, а обекти, оставени на благоволението и прищявките на усташите.

Дори нацистите били смаяни от ужасите в Ясеновац. През 1942 година представителят на Хитлер в Загреб генерал фон Хорстенау написал в своя личен дневник, че усташките лагери в Независимата хърватска държава са „епитом на ужаса“, а Артур Хефнер – германски транспортен офицер от трудовите войски на Райха, пише на 11 ноември 1942 година:

„Лагерът в Ясеновац всъщност се състои от няколко лагера, разположени на километри един от друг, групирани около Ясеновац. Въпреки цялата пропаганда, това е един от най-ужасните лагери, който може да се сравни единствено с Дантевия ад“.

Жените и децата в лагера Ясеновац

Децата в Ясеновац

Много жени, често с децата си, попадали в Ясеновац. Цялото село Млака било превърнато в женски трудов лагер. Жените били принудени да вършат изтощителна земеделска работа в околността. Екзекуциите се провеждали в непосредствена близост до селата Млака и Ябланац.

В процеса за „прочистване на хърватската нация“ първи били екзекутирани сръбските деца, дори ако все още били на гърдите на майките си. През четирите години между април 1941 до май 1945 година в Независимата хърватска държава са убити десетки хиляди деца. Най-малките били още в люлката, а най-големите на около 14 години. По време на Втората световна война Хърватия е единството място, където имало специални лагери за деца.

От декември 1941 до април 1945 година усташите убиват в Ясеновац 19 544 момчета и момичета от сръбски произход, като техните самоличности са установени след години. Те били екзекутирани по зверски начин или умирали от болести, глад, жажда и измръзване. Усташите често давели малки дечица в Сава, като ги връзвали по няколко в чувал и ги хвърляли в реката. Много деца (около 400) били убити в средата на септември 1942 година. След това били откарани по 15 в конска каруца до тухларната и хвърлени в пещта. Подобна съдба сполетяла и други 300 деца, които били екзекутирани в Градина през октомври 1942 година.

Публичният имидж на Ясеновац

Пред външния свят Ясеновац бил представян като трудов лагер. Усташката пропаганда се опитвала да убеди гражданите, че съоръжението е полезно място за труд и реформация.

Обширната територия на лагера се охранявала строго. Допускали се единствено одобрени усташи, натоварени със специални задачи. Дори германците, като „съюзници“ и приятели, нямали право свободно да посещават лагера. Но под натиск от чужбина, главно от Германия, на 6 февруари 1942 година лагерът бил посетен от „международна комисия“, която искала да провери какви са условията за живот и работа в него. В тази делегация присъствал и емисар на папата, а именно монсиньор Дж. Масучи.

Три дни преди това Любо Милош – комендантът на лагерите в Ясеновац, събрал всички затворници и им наредил да почистят лагера, да подредят столовата, кухнята и болницата. Затворниците получили храна, каквато не били виждали дотогава, нито пък щели да видят отново. След тази визита фотографиите на „работниците и техните машини“ в добре оборудвани работилници, и на лагерната клиника с безупречно чисто облечен персонал, били изпратени по медиите. Лагерът бил представен по такъв начин, че на обикновените хора им се приискало да се озоват там в онова време на война, несигурност, смърт и беднотия, без да имат ни най-малка представа какво в действителност се крие зад тези снимки.

Съпротивата

Междувременно югославската съпротива започнала да затопля отношенията си с националистическите „четници“ и водените от комунистите „партизани“.

Югославският полковник Драголюб „Дража“ Михайлович се превърнал в един от най-известните командири на четниците и през октомври 1941 година бил признат от Великобритания за лидер на югославската съпротива. През 1942 година югославското правителство в изгнание го провъзгласило за командир на въоръжените си сили. Стратегията на Михайлович била да избягва сблъсъци със силите на Оста и да подготви всеобщо въстание, което да съвпадне с инвазията на Съюзническите сили на Великобритания, Съединените Американски Щати и Съветския съюз на Балканите.

Йосип Броз Тито

Генералният секретар на Югославската комунистическа партия Йосип Броз Тито предвождал партизаните. Техният лозунг бил „Смърт на фашизма, свобода на народа“. Тито предпочитал директните действия и през юли 1941 година вдигнал въстание, чрез което партизаните се сдобили с контрол над голяма част от югославската провинция. Но при последвалите репресивни мерки от страна на усташите загинали хиляди цивилни граждани.

През септември 1941 година Германия също отвърнала на удара, предупреждавайки, че за всеки убит от съпротивата германски войник ще екзекутира по 100 сръбски граждани. През октомври, след като един германски ескадрон бил изтребен от засада, край Крагуевац в Сърбия са избити 7000 сръбски мъже и момчета. Още 1700 са екзекутирани в Кралево.

Тито игнорирал репресиите и продължил с партизанската си кампания, разширявайки атаките си към четническите сили, които в по-голямата си част били антикомунистически настроени. Михайлович от своя страна се прицелил към партизаните като към основни врагове на четниците. Четниците започнали да си съдействат с германците и италианците, за да предотвратят комунистическата победа.

През декември 1943 година британският премиер-министър Уинстън Чърчил, американският президент Франклин Делано Рузвелт и съветският диктатор Йозеф Сталин се съгласили да дадат пълната си подкрепа на партизаните, като по този начин ефективно отстранили четниците.

На 1 октомври 1944 година напредващата Съветска армия пресякла югославската граница, присъединявайки се към партизаните, за да освободи Белград на 20 октомври. След това Червената армия се придвижила към Германия, оставяйки партизаните и Западните съюзници да се оправят с останалите германци, усташи и четници. Най-кървавите битки избухнали, когато партизаните напредвали към Хърватия.

На 6 април 1945 година партизаните превзели Сараево. Усташките лидери и колаборационисти побегнали към Австрия, заедно с обикновените хърватски и словенски войски и някои четници, оставяйки на партизаните пълен контрол над Югославия.

На 7 май Германия капитулирала безусловно. Войната в Югославия свършила на 15 май. В нея загубили животите си около милион, милион и седемстотин хиляди души, или около 11% от предвоенното население. По-голямата част от жертвите били убити от свои сънародници.

Бунтът и освобождението на лагера

В началото на април 1945 година Усташите подготвяли ликвидацията на лагера в Ясеновац, за да заличат следите от престъпленията си преди да избягат. Крайната ликвидация на лагера започнала на 20 април, когато били екзекутирани голяма група жени и деца. На 22 април 1945 година около 600 бунтовници, въоръжени с тухли, пръти, чукове и други сечива, съборили вратите, разбили прозорците и се измъкнали от бараките. Около 470 души били болни и неспособни да се бият с голи ръце срещу въоръжените усташи, така че не взели участие в бунта. Дългата 150 метра пътека до източната порта на лагера била покрита от кръстосания огън на усташките картечници и много от затворниците загинали там. Голям брой от тях се омотали в бодливата тел около лагера. Само 80 души успели да избягат. Останалите в лагера 470 болни били убити от усташите.

Пленените в лагер „Кожара“ 167 души също се вдигнали на бунт. Сто и петдесет от тях успели да пробият охраната, но бързо били обкръжени и подложени на толкова ожесточен огън, че само 11 от тях останали живи.

Лагерът Ясеновац не бил ликвидиран чак до последните битки във войната. Югославската армия влязла в Стара Градишка на 23 април, а в Ясеновац на 2 май 1945 година. Преди да напуснат лагера, усташите убили останалите затворници, взривили и унищожили сградите, къщите на пазачите, стаите за изтезания, „фурната на Пицили“ и други здания. При влизането си в лагера, освободителите заварили единствено руини, сажди, дим и мъртви тела.

Бягството на Павелич

Павелич се изплъзнал на партизаните. Напускайки Загреб на 15 април, той преминал през Австрия и се насочил към Рим. Там, той живял под покровителството на Католическата църква и със знанието на Съюзническите окупационни сили, които пропуснали да го арестуват, въпреки че получили достоверна информация за местонахождението му.

На 12 септември 1947 година офисът на Американското контраразузнаване в Рим докладвал, че „контактите на Павелич са толкова на високо, а сегашното му положение е толкова компрометиращо за Ватикана, че евентуалното му екстрадиране би представлявало унищожителен удар за Римокатолическа църква.“.

Известно е, че по време на управлението си, усташкият лидер се е срещал лично с Негово светейшество папа Пий ХІІ. В последните дни на Втората световна война Францисканският орден и Ватиканската банка енергично подпомагали изпирането на парите от съкровището на Павелич, с които бил изграден така нареченият „бежански канал“, който помогнал на хиляди нацисти и усташи да се спасят в Южна Америка.

Ключът към оцеляването на Павелич бил в така нареченото „Хърватско съкровище“, или с други думи личното богатство на „Главатаря“, плячкосано в концентрационните лагери и при кланетата на Балканите. Усташите ограбвали православните черкви и еврейските синагоги и изтръгвали собствеността на сърби, евреи, цигани, украинци и други етнически малцинства.

В началото на 1948 година Павелич се преместил в един манастир край Кастел Гандолфо, намиращ се на около 25 км. югоизточно от Рим, където живял, представяйки се за свещеник. По-късно през същата година оперативните лица на Ватикана го вкарали тайно в Буенос Айрес Аржентина, където той съживил Усташкото движение (сега наречено Хърватска партия за държавност) и изпълнявал функцията на съветник по сигурността при аржентинския президент Хуан Перон и неговата съпруга Ева Перон. Около 7250 други членове на Усташите намерили убежище в Аржентина между 1946 и 1948 година.

Отмъщението на комунистите

Междувременно, комунистите в Югославия, подкрепени от Съветския съюз, поели контрол над правителството. Федеративна народна република Югославия била провъзгласена на 29 ноември. Тя се състояла от републиките Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора и Македония. Вътре в Сърбия били създадени етнически смесената Автономна провинция Войводина и преобладаващият от албанско население Автономен регион Косово. Тито застанал начело на Комунистическата партия, правителството и въоръжените сили.

Започнало отмъщението срещу колаборационистите от войната. Членове на Усташите, хърватски и словенски колаборационисти, и невинни бежанци били заловени и върнати в Югославия, където били екзекутирани с хиляди от партизаните. Хиляди четници били хвърлени в затвора. Михайлович и други лидери на четническото движение също били екзекутирани след един показен процес през 1946 година.

Над 200 свещеници и монахини били обвинени за участието си в зверствата на Усташите и екзекутирани.

Архиепископът на католическата църква Aлойжие Степинач се среща с Анте Павелич

През септември 1946 година главата на Хърватската католическа църква архиепископ Алойжие Степинач бил осъден на 16 години затвор за съучастничеството си с правителството на Павелич. Той излежал само пет години от присъдата си преди да бъде освободен.

Как умира Главатаря

Трудно е да се определи броят на жертвите, убити в концентрационния лагер Ясеновац, тъй като много от документите са унищожени. Досиетата на затворниците били унищожени два пъти (веднъж в началото на 1943 и през април 1945 година), а дори и да бяха запазени, едва ли щяха да бъдат от голяма полза за установяване на истината, тъй като усташите често убивали новопристигналите затворници незабавно, без да впишат имената им никъде. Много малък брой цигани са описани, а е известно че 25000-35000 от тях са убити в Ясеновац. Броят на убитите сърби е най-спорен. Източниците от чужбина споменават цифри от 300 000 до 700 000. Истината е, че повечето от хората убити в Ясеновац са сърби. Точната бройка все още не е известна, но със сигурност достига няколкостотин хиляди.

Националната хърватска комисия за разследване на престъпленията, извършени от окупационните сили и техните сътрудници, заявява в доклада си от 15 ноември 1945 година, че в Ясеновац са убити 500 000-600 000 души.

На 9 април 1957 година югославската тайна полиция попаднала на следите на Павелич в Аржентина и организирала атентат срещу него. Павелич бил ранен зле, но оцелял. Впоследствие той избягал в Испания, която тогава е управлявана от фашисткия диктатор Франциско Франко.

Анте Павелич умира на 28 декември 1959 година в Мадрид от усложнения на раните си, нанесени му при атентата. По-късно се разкрило, че тялото му се пази на тайно място в Мадрид, очаквайки времето, когато ще може да се върне в родината и погребано в Загреб.

Мемориалът в Ясеновац

След края на Втората световна война започнало погребването на жертвите и прочистването на района на лагера. Обитателите на Ясеновац и близките села използвали тухлите и други строителни материали от руините, за да издигнат наново къщите си. По този начин почти всички материални доказателства изчезнали от мястото на най-голямото престъпление в бивша Югославия, сякаш там никога не е съществувал лагер. Изглежда, че държавата и властите от онова време, особено определени лица в Загреб, искали точно това. Под мотото „Братство и единство“, с цел създаване на търпимост между нациите, престъплението трябвало да бъде забравено колкото се може по-скоро.

Чак 20 години по-късно, през 1965 година, под натиска на семействата на жертвите, започнало издигането на паметник – каменно цвете, за което неговият автор – инженер Богдан Богданович казва, че „внушава идеята за превъзмогване на страданието и безумието“. Няколко години по-късно е построен и Мемориален музей.

Гледан отстрани, Мемориалният парк Ясеновац, със неговия модерен музей и стилизираното каменно цвете, прилича повече на хубав парк, отколкото на бивш концентрационен лагер от възможно най-лошия вид. Ако не са експонатите в музея, посетителите едва ли биха разбрали ужаса на случилото се тук.

И вместо финал

Бившият четник Благое Йовович заявява през 1999 година, че той е произвел изстрелите, които впоследствие довели до смъртта на Анте Павелич. Роденият в Черна гора Йовович емигрирал в Аржентина след края на войната.

На 10 септември 2003 година Хърватия и Сърбия и Черна гора стопяват леда, когато президентите на двете страни се извиняват един на друг за „всички злини“, извършени от техните държави във войните. В едно по-ранно пътуване до Израел хърватският президент поднесъл извиненията си за престъпленията, извършени от Усташите през Втората световна война.

Страховитите събития на Балканите по време на Втората световна война бяха забравени в близките години, за сметка на скорошните ужаси, извършени там в края на миналия век. Но едва ли може да се спори, че геноцидът, дело на Слободан Милошевич и Радован Караджич, бледнее, в сравнение с този на Анте Павелич и неговия фашистки режим. Едно нещо е сигурно – страданието на сърбите в ръцете на Усташите по време на Втората световна война е и продължава да бъде ключовият фактор за параноята, на която до голяма степен се дължи националният им шовинизъм.

За притесненията им има съвсем основателна причина. Павелич е мъртъв, но Усташите все още съществуват. След смъртта на Павелич движението е обвинявано за множество терористични атаки в Европа и Съединените Щати. В периода 1962-66 година трима югославски дипломати са убити от Усташите. През 1968 година бомбен атентат в театър в Белград убива един човек и ранява 85. Югославският посланик в Швеция е убит в Стокхолм през 1971 година. През следващата година усташки терористи отвличат един шведски самолет и поискват, и получават, освобождаването на убиеца на посланика. Усташите поемат отговорност и за взривяването на друг югославски самолет, пътуващ от Дания за Хърватия, през 1972 година. При атаката загиват 26 души.

Усташите са отговорни и за бомбата, която избухна в личен сейф в нюйоркското летище „Ла Гуардия“ през декември 1975 година и рани 75 души. През септември 1976 година четирима усташки агенти отвлякоха американски самолет ТУА и причиниха смъртта на един полицейски служител. През същата година в югославското посолство във Вашингтон бе заложена бомба. Усташите взривяват бомба и в Статуята на свободата в Ню Йорк.

Още по-обезпокояващо е, че мнозина граждани на днешна Хърватия почитат хърватския фюрер Анте Павелич като национален герой и копнеят за времето, когато неговата цел за етнически чиста родина ще бъде реализирана. Основаването на Независимата хърватска държава на 10 април 1941 година все още се празнува в различни части на страната, а някои католически свещеници продължават да славословят Павелич.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s